"В дома на червея" - страховитата подземна приказка на Джордж Р. Р. Мартин

2018-01-16 19:28:23, публикувано от Камелия Петкова в / Музи / Книги

Откъс от новия фентъзи роман, от който ще изтръпнете

Докато тръпнете в очакване на предпоследната част от поредицата „Песен за огън и лед”, ви предлагате друга тръпка, която дължим на едно от най-големите имена на фентъзито и фантастиката Джордж Р. Р. Мартин - откъс от хипнотичния роман "В дома на Червея".

Луксозното издание с твърди корициотвежда в опустошена земя, над която слънчевите лъчи бавно гаснат. Там властват Анелин,  млад благородник, и неговите разглезени приятели. След като младежът е публично унижен от ловеца Месоносеца, той и другарите му планират своето жестоко отмъщение, което обаче ги отвежда дълбоко под земята, в царството на слепите гроуни – древен враг, чудовища от приказките и жадуван източник на месо.

Докато тъмнината стяга кадифената си прегръдка около Анелин и фалшивите сенки на светлината изчезват, наяве ще излязат забравени тайни за миналото на планетата и за тихия, лепкав ужас, дебнещ в нейното сърце.

Макар светът на Града на Червея да няма нищо общо нито с Кралския чертог, нито със Зимен хребет, магията на разказвача пъпли по страниците на тази мрачна приказка и завладява с универсалността на тематиката си – вечната битка между доброто и злото и нуждата от промяна първо в теб самия, за да можеш след това да помогнеш на околните.
„В дома на Червея” е страховита приказка, ярка алегория на декадентското съвременно общество и заблудите, в които то често живее.

Джордж Реймънд Ричард Мартин е американски писател на фентъзи и фантастика, сценарист и телевизионен продуцент. След култовия успех на поредицата „Песен за огън и лед” и едноименната продукция на HBO, той се нарежда до светилата на фентъзи и фантастиката наред с Дж. Р. Р. Толкин, Борис и Аркадий Стругацки, Станислав Лем, Анжей Сапковски и Тери Пратчет.

Откъс

...Бронзовият рицар Гроф, огромен и скован в бронята си, отнесе Верментор до прозореца и замести ръцете му. Кадифето гладко се отдръпна и пред очите им се разкри ликът на старото слънце, докато Човекочервеят напяваше древните заклинателни слова, а чедата на червея се събраха да гледат около него.
Анелин, обграден от своите приятели и последователи, беше един от онези, които застанаха най-близо до стъклото, както и следваше да бъде. Анелин винаги заставаше най-отпред. Беше строен и прекрасен младеж, висок и изящен. Кожата на всички благородни яга-ла-хай беше с мекия цвят на мока, но кожата на Анелин изглеждаше най-мека от всички. Повечето от сподвижниците му имаха руси или червеникаворуси коси, но косата на Анелин сияеше като злато и увенчаваше главата му като корона от деликатно оформени къдрици. Много от чедата на червея имаха сини очи, но никой нямаше толкова дълбоки сини очи, колкото Анелин.
След като дръпнаха завесата, той заговори пръв.
– Черните петна растат – отбеляза той с висок, чист глас пред онези, които стояха около него. – Скоро няма да има нужда от нашите завеси. Слънцето вече само си слага маска.
Той се разсмя при последните си думи.
– Слънцето умира – отвърна Вермилар, изпит младеж с хлътнали бузи и сламеноруса коса, който винаги се тревожеше твърде много за всичко. – Веднъж дядо ми разказа, че едно време черните равнини са били в опушено червено, а моретата и реките са горели с бял огън – толкова силно, че очите са болели от тях.
Дядото на Вермилар беше роден като втори син на тогавашния Човекочервей и по тази причина беше сведущ с какво ли не, което беше предал на своя внук.
– Може би е било така – рече Анелин, – но се обзалагам, че не е било по негово време, нито дори по времето на неговия дядо.
Анелин нямаше кръвни връзки с кралската фамилия на Човекочервея и не разполагаше с тайни източници на познание, но винаги беше сигурен в думите си и неговите приятели – Вермилар, солидният Рийс и красивата Каралий – го смятаха за най-мъдрия и остроумния сред всички люде. Освен това веднъж беше убил гроун.
– Не се ли тревожиш за това, че слънцето умира? – попита го Каралий и дръзко отметна русите си къдрици, когато се обърна към него.
Каралий толкова приличаше на Анелин, че можеше да му бъде сестра  близначка; може би точно затова я желаеше тъй силно.
– За това, че студът ще завладее тунелите?
Анелин отново се разсмя и Рийс се разсмя с него. (Рийс винаги се смееше заедно с Анелин, макар и Анелин да подозираше, че дебелакът невинаги схваща шегите му.)
– Слънцето е умирало много преди да дойда в Дома на Червея и ще продължи да умира много след като съм го напуснал – рече той и се извърна от прозореца.
Тази вечер беше великолепен в своя костюм от бледосиня коприна и сива паяжина с герба на тета, извезан на гърдите му.
– Колкото до студа – продължи Анелин, като поведе тримата си другари обратно към трапезата, – аз не вярвам, че старото слънце така или иначе има нещо общо с топлината.
– Напротив, има – възрази Вермилар.
Костюмът му беше от кафяви парцали, като на гъбар. Двамата с Каралий крачеха редом с Анелин през обсидиана, а отраженията им бързаха, за да ги настигнат. Рийс дишаше тежко, докато се опитваше да поддържа същото темпо, и се бореше с тежестта на своя костюм: имитация на бронята на бронзов рицар.
– Дядо ти ли каза така? – попита го Анелин.
Рийс се разсмя.
– Не – отвърна Вермилар, като се намръщи. – Но не си ли забелязал, Анелин, как слънцето прилича на горещ въглен, откраднат от огнището?
– Може би – каза Анелин.
Той спря до купата с вино и напълни два бокала от изсечен кристал със силното зелено вино, като се постара да улови в купата два червея, заплетени помежду си в жив възел. Червеите се озоваха в бокала на Каралий и тя се усмихна на това предложение, когато го взе от ръцете му. Вторият бокал с един-единствен червей в него остана за Анелин и той отпи от чашата, когато отново се обърна към Вермилар.
– Ако слънцето не е нищо повече от голям въглен – продължи Анелин, – значи няма за какво да се тревожим, тъй като разполагаме с множество по-малки въглени, а и факлоробите винаги могат да донесат още от тъмното.
Рийс се разкикоти. Беше оставил рицарския си шлем на масата и се беше заел да опустоши един поднос с пикантни паяци.
– Така да е – отвърна Вермилар. – Но в такъв случай признаваш, че слънцето е въглен и прави така, че да топли тунелите.
– Не – възрази Анелин. – Аз просто направих предположение, основано на непълна информация. В действителност смятам, че слънцето е нещо като украса, поставена в небето от Белия Червей, за да ни дава светлина и повод за празненства.
Изведнъж се разнесе смях, който стресна всички, басов и груб. Усмивката на Анелин мигновено се превърна в намръщена гримаса, когато той си даде сметка, че човекът не се беше разсмял на неговото остроумие, а на самия него. Той се изправи в цял ръст и раздразнено се обърна.
Но когато видя кой се е разсмял, Анелин само повдигна чашата си (и една от прекрасните си руси вежди) за поздрав, изпълнен с престорено уважение.
Месоносеца (както го наричаха всички – ако имаше друго, истинско име, той не го използваше) спря да се смее; възцари се тишина. Беше набит, широкоплещест мъж, с цяла глава по-нисък от Анелин и по-грозен от всеки друг яга-ла-хай с правата си бяла коса, розово-кафявата си кожа, нашарена от петна, и огромния си сплескан нос. Отражението му, очертано в оранжево и алено от светлината на факлите върху обсидиана, беше по-високо и по-приятно за окото, отколкото самият Месоносец някога е бил.
Беше дошъл на Слънчевия Маскарад сам и без костюм, беше отблъскващо не на мястото си и го бяха пуснали единствено защото бе осигурил невръстния гроун за трапезата. Вместо изискано маскарадно облекло той носеше обичайните си одежди от млечнобяла кожа, съшита от одраните кожи на убити гроуни, и безцветна къса наметка, изтъкана от гроунска вълна. Всички в Дома на Червея знаеха с какво се хвалеше той – обличаше се единствено в кожите и вълната на гроуни, които беше убил със собствените си ръце. Той беше Месоносеца, който се спускаше сам в дълбоките тунели без прозорци, изсечени в тях.
Каралий го погледна с голямо любопитство.
– Защо се засмя? – попита го тя.
– Защото вашият приятел е смешен – отвърна Месоносеца.
Гласът му беше твърде груб и дрезгав. Анелин се чувстваше донякъде абсурдно като прицел на присмех от този нашарен с петна мъж, който ръмжеше подобно на факлороб. Около тях вече се събираше любопитно множество: яга-ла-хай винаги се интересуваха от необичайното, а Месоносеца беше най-необичаен от всички. Освен това вече им беше омръзнало да съзерцават слънцето.
– Винаги се радвам да попадна на човек, който оценява остроумието по достойнство – рече Анелин.
Думите му усърдно се стараеха да представят завоалираната обида на Месоносеца като комплимент.
– Аз наистина оценявам остроумието – отвърна Месоносеца. – Как ми се иска тук да имаше поне малко от него. Този маскарад е напълно лишен от остроумие.
Анелин реши, че деликатността е неуместна.
– Само ако го сравняваш с нещо друго – рече той. – Може би си свикнал с очарователното остроумие на гроуните?
Рийс се разкикоти, а Месоносеца свирепо му се усмихна.
– Гроуните притежават повече остроумие от твоето престорено другарче и повече мъдрост от теб – отвърна той.
Около тях се разнесе приглушен смях, но Анелин не знаеше дали гостите се смеят на абсурдното твърдение на Месоносеца, или на обидата срещу него самия.
Източник: "Сиела"
 
 
 
 
Сподели
Етикети: Музи / Книги /
Коментирай
Покажи коментарите