40 вълшебни дни в Танзания

2017-03-17 10:01:23, публикувано от Камелия Петкова в / Емоции / Приключения / ОТличен опит / Места

Моето незабравимо пътуване - една старша стюардеса разказва

Гергана Иванова, старша стюардеса в „България Ер“ от 2013 г. насам, заминава за Танзания в края на миналата година като част от екипажа, обслужващ самолет на авиокомпанията. Гергана прекарва в африканската страна близо 40 дни и ето нейния разказ за вълшебните ѝ преживявания:


Снимка: личен архив

Благодарение на работата ми като стюардеса съм пътувала до десетки, дори стотици места. Мислех си, че съм преполовила света и съм видяла всичко, но сега знам, че далеч не е така. В края на миналата година заминах по работа за Танзания.

Всяка година „България Ер“ прави т. нар. акции в някои доста екзотични страни – заради добрите партньорски отношения между страните и националния превозвач, авиокомпанията изпраща няколко самолета на „България ер“ в Танзания, Зимбабве и др. и те оперират по местните линии между един и два месеца. Всеки самолет, който превозва пътници там, трябва да има екипаж, който да го обслужва.
Така попаднах в страната, която ме омая за цял живот.

Не ме разбирайте погрешно – имах своите притеснения преди да замина. Трябваше да се имунизирам срещу жълта треска. Това е едно от задължителните неща, които всеки трябва да направи, преди да пътува до там, въпреки че от години няма регистриран случай на тази болест.


Другото предизвикателство бе да съм далеч от вкъщи толкова дълго време. Не знаех какво да очаквам – работата със сигурност нямаше да е лесна, не бях сигурна дали това, което виждам в интернет за Танзания, може да се сравни с реалността.

Полетът беше около 7 часа, но мина неусетно. Кацнахме в най-големия град в Танзания – Дар Ес Салаам.

Плажове и баджаджи

В Африка сме, откъде да започнем? – това беше първата мисъл на мен и на колегите. И ви съветвам – ако някога попаднете в Танзания, отделете си време да разгледате в-с-и-ч-к-и плажове.


Ние не знаехме, затова решихме да попитаме местните. Те ни посъветваха да отидем до плажа на отсрещната страна на града. Плажът няма име, хората го знаят просто като плажа от другата страна на града.

За да стигнем до там, трябваше да пътуваме няколко минутки с ферибот и след това да се качим на така нареченото „баджаджи“ (в Тайланд му казват „тук тук“).


Може да се каже, че това са техните таксита. Те нямат фиксирана тарифа колко ще ти струва от точка А до точка Б, зависи единствено от уменията да се пазариш. В целия град единствено в магазините има цени, за всичко останало трябва да се договоряш.

С баджаджи-то е приключение да пътуваш, но стигнахме успешно до плажа. И ме побиха ме тръпки от това, което се загатваше между палмите...

Няколко дни по-късно научихме и за едно малко островче, наречено Мбудия. За да стигнем до него, трябваше да пътуваме с автомобил, а след това и с малко корабче.



Пътят отне около от час и половина. Със слизането на Мбудия ни посрещнаха няколко местни, които, така да се каже, го „стопанистват“. Поканиха ни на обяд и ни поднесоха прясно уловена риба. На острова бяхме само ние и още няколко групички от туристи. Така че цялата екзотична островна красота, белия пясък и всичката тюркоазено синя вода на Индийския океан бяха само за нас.

Залези и костенурки

Остров Занзибар е разположен в западната част на Индийския океан. Избрахме да видим северните плажове, Stone town и Prison Island, известен още като Островът на костенурките. По плажовете се разминавахме с много деца, които си играеха на воля и плуваха във водите на океана без никакъв родителски надзор. 


Някои си бяха направили люлки от клон на дърво. Големите деца люлееха по-малките, а всички заедно пееха, пляскаха с ръце и се забавляваха от сърце. Тяхното настроение зареждаше и нас.

И понеже денят беше дълъг, а емоциите преливаха от нас, решихме да го завършим с питие в ръка. Отидохме в бар Kendwa Rocks, седнахме на масичките на плажа и от там се наслаждавахме на залеза. Посрещала съм залез в Café Del Mar на остров Ибиза, но смея да твърдя, че като този на Занзибар не бях виждала.



Сякаш облаците са по-ниско от обичайното, последните слънчеви лъчи се отразяват с всичките си най-топли нюанси върху кристалната вода.

Виждали ли сте костенурка на 192 години? Аз да, на Затворническия остров, известен с огромните си костенурки.

До него се стига с корабче от Танзания и отново се пътува не повече от час и половина.

Следващата ни спирка беше Stone Town – столицата на Занзибар. Градът е на около 30 минути път с лодка от Острова на костенурките. Интересното е, че в тази столица се съчетават няколко културни, а и архитектурни пластa. Най-големите забележителности са Англиканската църква, построена през XIX в., където в миналото са се продавали роби, и Султанският дворец. Той е използван като резиденция на членовете на султанското семейство.

Пазарът на града датира от 1904 г. и продължава да събира хора, защото е най-пъстроцветното кътче, което можете да си представите – кътче, изобилстващо с плодове и зеленчуци, току-що уловена риба и морски деликатеси.

Последна спирка - сафари

Решихме да оставим сафарито за последно, искахме да е черешката на тортата. Избрахме да посетим парк Selous. Това е един от най-големите резервати в Африка, а площта му е около 5% от цяла Танзания. През него минава и реката Rufiji.

Oтне ни около 5 часа да стигнем до там, като първо се движехме по асфалтов път, след това поехме по черно трасе. По него карахме около 100 км, когато около нас започнаха да се появяват и къщички, направени от кал и покриви, покрити със слама.

Те бяха далеч от цивилизацията, там времето бе спряло. Нямаха ток, а за да си налеят прясна вода, местните трябва да извървяват километри. За да се прехранват, отглеждат животни и предпочитат да носят всякакви товари на главите си, дори и ръцете да са им свободни.

След кратко лутане, най-накрая стигнахме до парка, където приключението тепърва предстоеше. Не трябваше да издаваме звуци, за да не провокираме животните.

На моменти беше много трудно, защото е трудно да прикриеш емоциите си, когато на 2 метра от теб си играят две лъвици. Преживяването беше неописуемо.

„Веднъж отидеш ли в Африка, сърцето ти остава там завинаги“ – преди да замина само бях чувала тези думи, Днес мога единствено да ги потвърдя.

За нещастие, по-голямата част от населението живее в изключителна бедност. Не бях виждала такава огромна разлика между бедни и богати никъде другаде.


Това обаче не пречи по никакъв начин на местните да бъдат щастливи. Има много какво да научим от тях. Танзанийците винаги са усмихнати и приятелски настроени.
При тях липсва забързаният ритъм, на който ние сме свикнали. Дори си имат израз на суахили „Pole, Pole”, който означава „Бавно, Бавно“. Те не бързат за никъде, работата няма да избяга.

Текст и снимки: Гергана Иванова

Сподели
Коментирай
Покажи коментарите