До Сеул и назад или за Корея като сбъдната мечта – I част

2015-11-03 12:08:03, публикувано от Станислава Петкова в / Емоции / Приключения / Места / ОТличен опит

В рубриката „ОтЛИЧЕН опит” ви представяме страхотен пътепис от азиатската страна на 17-годишната Юлиана Йовова

 
За повечето българи Корея е много далечна и екзотична дестинация, но не и за мен. Казвам се Джули и в моите представи пътешествието до тази страна е една сбъдната мечта.

От 4 години изучавам корейския език и култура в училище, но досега не бях имала възможност да посетя това прекрасно място. Обаче: след кастинг с две интервюта, писмен тест и устен на корейски и английски език в училище, 10 сред нас получават възможност да заминат за далечната страна, придружени от три учителки и директорката на училището ми.


Българчета и корейчета учат заедно - Джули е второто момиче от ляво на дясно.

Но, преди заминаването ни
 
нещо трябваше да се обърка!

Първо се появи вирусът БИРС/MERS (близкоизточен респитаторен синдром/ middle east respiratory syndrome) и световната паника достигна и семейството ми. Но въпреки тревогите, за щастие ме пускат да замина.

Няколко дни преди полета обаче се задава нова заплаха - конфликтът със Северна Корея, който се беше разгорещил през август. Всъщност, след престоя си там осъзнавам колко голямо влияние оказват медиите - докато бях в Сеул, не чух и дума за Северна Корея нито по телевизията, нито от хората.
 
37 градуса вечер

Най-после сме на летището в София и се настаняваме в самолет до Доха, Катар. Персоналът на Qatar Аirways е извънземно учтив и отзивчив. Това ми прави огромно впечатление за 4-те часа на борда.

Кацаме в десет вечерта и въпреки, че съм подготвена за климата в Катар, умът и тялото ми преживяват шок, когато усещам влагата и 37-те градуса навън. Летището е огромно, чисто и луксозно - страната доказва, че е най-богатата в света.

В интерес на истината, чужденците на летището са доста повече от арабите и убивахме времето до следващия полет с обсъждане на красивите американци до нас.

Вторият самолет е значително по-голям и в него ще да прекараме следващите 9 часа. От вълнение не успявам да заспя, затова пък изглеждам три филма и съм много доволна. В последните няколко минути от полета наистина не мога да повярвам, че това е реалност и очаквам да се събудя всеки момент. Но не спя - най-голямата ми мечта - да видя Корея, се превръща в реалност!

Посрещането

На летището в Корея първо ни правят проверка за MERS: попълваме бланки за евентуални симптоми и мерят температурата ни. Това е първа среща с азиатската култура - изумително подредена и прецизна.

Летището, на което кацаме, е в град Инчон - на 30-ина километра от Сеул.

Дворецът Токсокунг в Сеул

Още час в път до столицата, през който не отделяме поглед от прозорците. Природата на Корея не е много по-различна от българската, констатираме, пристигайки в гимназия „Сангил”, където ни чакат семействата, с които ще прекараме следващите 10 дни.

Момичето, при което отсядам - Ким Кюри е на 16, е с една година по-малка от мен. Майка й ме посреща като свое дете. И двете са много мили и говорят чудесен английски, което е изненадващо (на повечето корейци не им се отдава.) По-късно разбирам, че и двете са живели в САЩ.

Домът им се намира на 15-ия етаж в небостъргач с красива гледка през френските прозорци. Поднасят ни спагети болонезе - не е никак корейско, но пък много вкусно. Кюри кани своя приятелка, която иска да се запознае с мен. Няма как да откажа въпреки умората и късния час, но прекараваме неповторима вечер, в която разбирам
 
три важни неща за корейците

Първо, без значение как изглеждаш, всички винаги ти казват, че си много красива. Предполагам, че просто смятат всички европейци за красиви, тъй като след като съм прекарала почти денонощие в път без да спя, умората се е изписала на лицето ми.

Второто нещо е вечния въпрос, а именно: "Имаш ли си гадже?". Не знам защо обръщат толкова внимание на това, но за 10-те дни, които прекарвам там, този въпрос ми задават непрекъснато познати, а и съвсем непознати хора.

Точно преди да си легна, бащата на Кюри се прибира от работа. 23.00 ч. е, а за него това е нормално, дори казва, че се постарал да си дойде по-рано, за да се запознае с мен. Чувала бях, че корейците, а и азиатците като цяло са работохолици, но този човек работи 7 дни в седмицата, като излиза всяка сутрин в 6 и се прибира в 23.00. Струва ми се нечовешко, но това не прави впечатление на никого и е третото важно нещо за корейците – въпреки невъобразимо натоварената работа, тя не пречи на семейството да бъде сплотено и щастливо.


Телевизионната кула в Намсан

Стриктен график

Следващите дни от престоя ми минават под този знак. Всеки ден ставаме в 06:15, закусваме с Кюри и отиваме на училище. Независимо какво има за ядене, вкъщи винаги предлагат яйца на очи - по едно за всеки задължително.

В училище ни посреща срециална церемония и всички ученици са много развълнувани от идването ни, дори са научили „здравей” на български, което е много сладко от тяхна страна. Но повечето се срамуват и крият лицата си, когато им отговаряме на корейски.


Как се рисува ветрило с четки за калиграфия? Това е първото, на което ни учат и изглежда много лесно, докато не опитате...

След посещение в националния музей на Корея минаваме по един от пътищата покрай река Хан (тя разделя огромния Сеул на две), и се прехласваме по вечерната гледка на реката, небостъргачите и кулата Намсан, обсипани в светлини.


Корейска поезия и таекуондо
Посланието на повечето им стихотворения е свързано с това как хората трябва да се подкрепят и колко е важен колективът – струва ми се изключително важно и ценно!

А с уроците по таекундо пък човек може да преживее някои от най-интересните мигове в живта си. Трудно е, дори загрявката, но с различните техники, които ни демонстрират и се опитвахме да усвоим върху дървени плоскости, честно казано, е по-скоро забавно, отколкото проблем – усещаш, че съумяваш да оказваш контрол над себе си. Когато таекуондото завърши с к-поп (танц върху корейска популярна музика), нещата са просто супер! Ето как звучи и изглежда/

https://www.youtube.com/watch?v=RuqaVryDRd0

С метрото до Lotte world adventure и с нает шофьор до вкъщи

Метрото е почти празно, напук на твърденията, че винаги е претъпкано с мнооооого хора, а Lotte world adventure е увеселителен парк, който определено е сред най-запомнящите се неща в Сеул.


В увеселителния парк е пълно със замъци и вълшебни постройки.

За 6 часа не успях да се кача на всички съоръжения, но само заради опашките – корейците много обичат забавленията.
От лунапарка ни взема бащата на Кюри, по-точно – шофьор, който е наел. Това е доста разпространена практика в Корея - вместо да паркираш някъде и да вземеш такси, си наемаш човек, който да те закара – удобно и нескъпо. Жалкото е само, че след като ни закара, шофьорът си тръгна пеша...

Чапче, донгтеджон и Намсан

Това са уроците, които очаквам с нетърпение – часовете по готвене, в които се научавам да правя две традиционни корейски ястия - чапче и донгтеджон.

Урок по готварство

Чапче се приготвя от едни много специфични лепкави оризови спагети и зеленчуци, които сам си избираш. А другото, колкото и сложно да звучи, е просто филе от бяла риба.

Смиламе храната край Намсан - телевизионна кула, разположена на хълм, от който се вижда Сеул в цялото си величие. Това място е популярно сред влюбените – пълно е с млади двойки, които закачат катинарчета с имената си, вярвайки, че така ще запазят любовта си завинаги. И аз заключвам едно заедно с най-добрата си приятелка и си пожелаваме да се върнем там отново.


Катинарчетата на влюбените

Пътешествие във времето - то се случва в двореца Токсо, вторият по големина в града. Всички сгради са реставрирани и обзаведени така, както е било в ерата на династия Чосон. До двореца се намира сградата на ЮНЕСКО, построена в антично гръцки стил, а не в корейски, но пак силно впечатляваща.
 
Там, където върху главите ви хвърчат моркови и зеле

Нанта е спектакълът, който всеки трябва да види, уверявам ви. Гледам го в района Мйонг-донг, точно в центъра на Сеул. Пригответе се за музика, създадена от необичайни приспособления, акробатика, жонглиране и много хумор, всичко това, събрано в една кухня и представено от 4-ма главни готвачи и шефът им. Това, което най-много ми харесва, е комуникацията с публиката - нещо, което най-често липсва при подобни представления. По хората на първите редове непрекъснато хвърчат моркови, зеле и всевъзможни други храни, дори на най-задните места в залата долитаха гумени топчета - неочаквано добро.

Караоке, дискотека и страшната стая

На училищния фестивал, който се провежда всяка година, всеки трябва да покаже своя талант - от разпродажба на различни неща, направени от учениците, до кулинарно представяне, изложби на рисунки, поезия и музика, ах, музика!

Голям концерт събира накуп караоке, дискотека, стая с магьосници, които демонстрират различни трикове и любимата ми - страшната стая.

Представете си как влизате по двама, със завързани един за друг ръце, в стая, в която цари пълен мрак. Толкова е тъмно, че няма разлика между това да си със затворени и отворени очи. Единственото, което може да "видиш", са неонови светлинки на всеки завой, чиято цел е да не се удариш в някоя стена.
Има страшна музика и писъци, а ти трябва да вървиш напред в мрака, без да знаеш какво се случва около теб. И така, докато някой призрак или зомби не изскочи пред лицето ти, или някой не те сграбчи за крака, докато ходиш. Наистина е страшно, поне за мен.


Моята външност пък е атракция за всички - момчетата гледат българската ни група, сякаш сме извънземни, но всички са прекалено срамежливи, за да ни заговорят. Затова вземам нещата в свои ръце и се запътвам към една група от 6-7 момчета, които ме гледат втренчено и безмълвно. Тогава се опитват да избутат едно от момчетата към мен, а другите избягват.

Все пак остават двама, които моля да снимат мен и приятелките ми. Те се изчервяват ужасно, но са изключително сладки – истинско приключение с елементи на флирт, хаха!

Идва време за българското изпълнение на фестивала, от което доста се притеснявам. И с право - когато трябва да започне музиката за песента ни, възниква някакъв технически проблем и никой не успява да чуе първите няколко секунди от инструментала.

Аз обаче, заредена с адреналин, съм напълно концентрирана и успявам да уцеля точното място на мелодията, за да запея. Наясно съм, че не пея особено добре, но нямам избор. Другите се ориентират по мен, публиката също се включва и всички са много доволни, докато не настъпва моментът за нашия танц.

Той, за разлика от предишното изпълнение, е пълен провал, но зрителите, с типичната си корейска учтивост, дълго ни аплодиран.
 
Втора част от репортажа можете да прочетете тук.

Юлиана Йовова
Снимки: авторката
Сподели
Коментирай
Покажи коментарите