Капка Тодорова: „Принадлежим към поколение без минало“

2015-08-26 10:27:22, публикувано от Станислава Петкова в / Случки / Интервю / Личности

„Искам един свят, в който понякога се разболяваш, гърдите с възрастта увисват, работата те уморява, парите не стигат и въпреки това, въпреки това, въпреки това ти си ценна и те обичат“, казва известната журналистка, която пише и под псевдонима Лола Монтескьо

 
„Уроци по любов“, „Питието определя съзнанието“, „Епохата на Великите открития“, „Стратегии за оцеляване“, „Страната на магиите“, „Как избягах в Канада“, „Паради с нежни имена“...  Това са все заглавия на фейлетони от Лола Монтескьо, които вълнуват ценителите на злободневен фин хумор от близо пет години от страниците на в. „24 часа“.
Някои хора си купуват изданието най-вече заради тях, а миналата година авторката получи и международна известност, след като известният френски дайджест “Курие ентернасионал” от пресгрупа „Монд“ препечата нейния фейлетон “Юруш към Албиона”.

И колкото повече читатели се наслаждават на текстовете на Лола, толкова по-често започнаха да се въртят те из интернет. Това провокира възванието „Лола Монтексьо съм аз, Капка Тодорова“, с което авантюристичната дама свали перлите и кринолина, за да разкрие голата истина:
„Когато не се забавлявам с фейлетони, пиша кореспонденциите си от Германия и Брюксел за вестник "24 часа". Бих искала да Ви обърна внимание, че фейлетоните на Лола се публикуват само във вестник "24 часа" и в блога ми в сайта chuime.bg, който е без комерсиална цел. Навсякъде другаде фейлетоните са просто откраднати. Реших да разкрия коя съм, за да не мислят интернет сайтове и агенции, че крадат от анонимен човек, който няма сила или желание да си потърси правата. А това ще стане.“


Капка Тодорова в Брюксел

Капка вече осъди на първа инстанция сайта „Пик”, който препечата без разрешение фейлетона й. Остава борбата на втора, трета и сто и трета инстанция, но тя се надява, че справедливостта винаги възтържествува.
Сега на журналистката, която някои бъркат по име (но само по име!) с нейна бивша колежка и бивша жена на Волен Сидеров Капка Георгиева, а по лице – с холивудската актриса Камерън Диас, предстои ново приключение – първата й книга, озаглавена "Лола - секс, мусака и революции".

Пристрастна към всичко, което пишат Капка и Лола, взети заедно, опитвам да изкопча повече за книгата, за фикцията, реалността... Въпреки, че е зарината в кашони покрай преместването си от град Есен в Берлин, Капка, а с нея и Лола намират време за въпросите на missis.bg.
 
Капка, не сме се виждали от миналия век, когато ти работеше в международния отдел на в. „24 часа“. Какво се случи при теб през този век? Как се озова първо в Есен, а сега и в Берлин?

Ох, от миналия век, това звучи толкова древно. Преди 10 години се преместих да живея в Есен. Омъжих се за колега, с когото се запознах покрай гостувания в редакциите на ВАЦ. Тогава „24 часа” беше част от германската издателска група. След известно време, както си му е редът в модерните семейства, се разведохме и аз се преместих в Берлин.:) Общо взето, това е историята на живота ми. Дотук.

Сега започвам наново и с истинския човек.

В професионален план в Берлин е по-интересно. В момента май съм единственият професионален журналист в Берлин, който все още е в активен и в медиите. Предавам за новините на „Хоризонт” и на bТВ, когато има големи събития, а те в Берлин са през ден. Всъщност, Берлин е по-важната столица дори и от Брюксел. Не е тайна, че без благословията на Германия не може да мине нищо в ЕС, макар че германците гледат да не демонстрират твърде много силата си.

Пиша и за германското списание „Либерал” на фондация „Фридрих Науман“. То е тежко, авторитетно списание за политически дебати и аз май съм една от трите жени и единствена чужденка в него. Честно казано, лаская се от това, защото журналистиката в Германия е мъжка професия и малцина жени попадат като автори на страниците на сериозни издания с претенции за висока класа. Това е журналистическата част.

Иначе в другия си живот – вечер, когато синът ми заспи, пиша фейлетони под псевдонима Лола Монтескьо. Всичко започна като забавление за сайта, който направихме с двама мои приятели – chuime.bg. Тази година ще станат 7 годинки Лола. Първите седем минаха и то напълно изненадващо за мен. Забавлението се превърна в професия. Лола е харесвана от доста медии, а докато пазех пълна анонимност -  дори и от моята родна, така да се каже. „24 часа” поиска Лола да пише там, преди още да успея да кажа, че Лола - това съм аз :)

Пиша колонката си всеки петък от четири години във вестника и това предполага огромна дисциплина. Всеки петък трябва да успея да напиша саркастичен текст по актуална тема. Започнах с женски теми, но постепенно преминах към политическите. То и няма как – погледът на Лола е и моят поглед: а аз съм жена, която освен, че се интересува професионално от политика, мие чинии и води дете на училище.

Мисля, че няма друг автор в България, който да се обръща към жените, без да ги подценява и без да ги превръща в мъже. А това, виждам, е интересно и за мъжете. Та тази ниша си е само моя.
 
През септември излиза първият сборник фейлетони, издавам женските си разкази със заглавието „Лола, секс, мусака и революции”. Радвам се, че мога да видя накуп всички тия щуротии, които натворих. Чувствам се малко като пред раждане на дете-изненада.

С колеги от БНТ и Полша на конференцията за Афганистан в Бон.

Какво от България ти липсва, когато си в Германия и какво – не?

Това е доста обемен въпрос. Животът на имигрантите по мои наблюдения минава през три задължителни фази. Първата – трудната, е тази, в която се радваш, че си избягал от всичко онова, което дразни и пречи в България. Чалга, мафия, мръсотия... Във втората фаза забелязваш чалгата на новата си държава и започваш да я отричаш. В третата двете състояния се уравновесяват. Харесваш и гледаш с критично око и двете си държави.

Та... липсват ми приятелите, доматите и онази долче вита, която я има в България. В Германия ми харесват приятелите, бирата и онази долче вита, която я има в Берлин.  
 
А от миналото какво ти липсва, и какво – не?

Истината е, че ние принадлежим към поколение без минало. Тоест, нашето минало не съществува вече. Дадох си сметка за това, когато родих. Първо си помислих, че – тъй като родих в Германия, няма да мога да покажа на сина си местата от моето детство. А после си дадох сметка, че тях така или иначе ги няма.

Няма я Зоологическата градина зад Паметника на съветската армия. Няма я сладкарница „Захарно петле”, виолетките и чипса от 15 стотинки, нито картата и ключа на врата... Това не е носталгия. Или пък е. По детството ми, което изчезна напълно. Няма артефакти, които да доказват, че е съществувало. Освен някоя и друга червена пионерска връзка из мазетата и музеите.


Как се ориентира към журналистиката изобщо? Каква щеше да станеш, ако не беше започнала с нея?

Случайно. Случайностите играят голяма роля в живота ми. Едно време баща ми го домързяло да чака на опашката за английски в алианса. И ме записал на немски. После минах по цялата стълбица: алианс, немска гимназия, немска филология, немска фирма във вестника, макар че аз почнах там преди да дойдат ВАЦ...

Явих се на конкурс по настояване на майка ми - не бих се осмелила без натиска от нейна страна. Бях още студентка и в международния отдел търсеха хора с английски и немски. Години по-късно ми разказаха, че са ме предпочели, защото от всички явили се, съм била единствената, която знаела какво е Bernsteinzimmer на български. Кехлибарената стая. А не стаята на Бернщайн, както предположили конкурентите на изпита. Ха-ха.

Важно е човек да чете, не само да си учи уроците.


В Багдад след падането на режима

Как ти хрумна да се маскираш като мадам Монтескьо и от висотата на нейните токчета да коментираш трагикомични детайли от нашата действителност?

В интерес на истината, фейлетоните в по-голямата си част са писани за мен самата. Не се смятам за по-голяма работа от останалите българи. Осмивам неща, които съм успяла да рефлектирам аз самата. Един вид психотерапия.

Единственото, което не ми е присъщо иначе, е този примитивен национализъм, който се маскира като патриотизъм. Анцузите с българското знаме, хората, които се извиват насред Брюксел, гордостта, че сме уж най-умни, най-красиви и най-потентни – ей тези неща.

А и огледайте се – мигар действителността не е трагикомична? Понякога даже ми е трудно да надминавам хрумките на политиците ни. Те вкупом заслужават награда за хумористичен разказ.

Каква жена е прототипът на твоята Лола?

Както казах - Лола, това съм аз. Една жена, която се разкъсва между милион задължения, високи изисквания и е непрекъснато в състезание със самата себе си. Преди години имаше една статия в немско списание: „Приятно ми е, аз съм Анджелина Джоли”. В нея се критикуваше модела, който Анджелина Джоли налага върху съвременната млада жена.

Тя е най-красивата, най-сексапилната, има силикон и огромни устни, тежи 30 килограма, никога не остарява, винаги е щастлива, въпреки че има шест деца, мъж и работа. Но, разбира се, шестте деца също не са просто някакви деца, а звезди, мъжът е не друг, а Брад Пит, работата й носи „Оскар“-и и милиони – абе няма област, в която да се дъни тая жена. Поне не в обществения си имидж.

Това е нечовешко! Това е ужасно! Това е прокобата на съвременната жена! И не го казвам от завист.

Аз искам един свят, в който да изядеш парче торта не е един от смъртните грехове. В който мъжът ти спокойно може и да оплешивява или да има лоша година в работата и пак да си го обичаш. В който децата ти те докарват до ръба на нервна криза и това е нормално. В който понякога се разболяваш, гърдите с възрастта увисват, работата те уморява, парите не стигат и въпреки това, въпреки това, въпреки това ти си ценна и те обичат. Независимо от размера на задника и банковата ти сметка.


С приятелка в Германия

Да се пишат хумористични текстове не е лесна работа – трябва не само талант, но и уникална мисъл, много сериозна обща култура... Какво още?

Най-важното е да не се вземаш насериозно. Без да си повърхностна. Всичко на този свят приключва един ден. Независимо дали си бил на върха или долу.

Така че да си въобразяваш, че си специален и неповторим, е грешка.

И гаранция за творческа блокада.
 
Мислиш ли, че истините, поднесени под форма на фейлетон, достигат по-дълбоко до хората и са „по-вкусни“, защото са подправени с ирония, отколкото горчивите новини, които преглъщаме сурови?

Не знам. Зависи от хората. Сарказмът се възприема по-трудно. Много хора не разбират, много се обиждат, много вземат всичко за чиста монета. Но сарказмът дава пълна свобода – да доразвиеш сам темата. Да се замислиш. Да се запиташ това дали е така.

Мразя някой да ми размахва пръст, пък ако ще и да казва истини. Затова не го правя и аз. А още по-досадно е така популярното напоследък сантиментално писане. Вземи едно коте, удари му главата в стената, спаси го и вече си написал шедьовър. Аз не подценявам читателите си.
 
Нищо модерно и актуално не ти е чуждо. Как виждаш днешния нощен живот, днешната мода, маниите по здравословен живот...

Нощният живот – какво беше това? Имам син на осем. Мога да разкажа за нощния живот през 2005 г., ма едва ли е интересно. Иначе за маниите и модите – опитвам се поне в моя живот да спазвам златната среда. Да изпитвам удволствие, но и да не се саморазрушавам. Виждам, че модата на андрогенните жени е отстъпила пред модата на жените тип Арнолд Шварценегер. И двете не ми харесват, даже са отблъскващи. Всичко, което не е нормално, ме отблъсква.

Не е нормално да си жена и да изглеждаш като младо момче, не е нормално да си жена и да изглеждаш като гюлетласкачка от ГДР.
Не е нормално да работиш 80 часа в седмицата като американски мениджър и дори да се стремиш към това, не е нормално да нямаш време за семейството си, не е нормално да хвърляш детето си на ясли и баби още след раждането му, не е нормално да хвърляме тонове храна, не е нормално да ядем пластмасови домати през януари, не е нормално на 60 да изглеждаш на 30, не е нормално да имаш гърди като на Памела и дупе като на третокласник, не е нормално 2% от хората в България да държат 80% от парите ни, не е нормално мутри да управляват, не е нормално джипове да гонят бебешките колички в парка, не е нормално няколко милиона души да бягат с децата си и вързоп дрехи от родината към Европа и да не знаем какво да ги правим, не е нормално всяка седмица в Средиземно море да се давят стотици жени и деца и така от години – живеем в твърде ненормално време.
 
И в това ненормално време ти, казваш, си успяла да откриеш „истинския“ човек. Как можеш да си сигурна, че е така, как въобще някой може да е сигурен в нещо подобно?

Защото понякога човек трябва да се спъне един-два пъти, преди да разбере какво или кого търси. И смятам, че аз намерих. Какъв е той? Българин, работи в издателство и има по-красиви очи и от Пол Нюман.
 
Да се върнем на твоята книга „Лола – секс, мусака и революции“. Разкажи повече за нея.

Тя излиза от издателска къща „Труд”. Мисля, че през септември вече ще е на пазара. Това са първите ми фейлетони, повечето не са били достояние на широката публика. Изцяло на женска тема са. Летящият старт беше с пепеляшките – „Мръсните тайни на Пепеляшка” и „Пепеляшка става Жената котка”.

Осмивам очакването майчинството да е като от телевизионна реклама – щастливи и чистички мама и пухкаво детенце мижат на слънцето на зелената морава пред къщата си. Всъщност, нещата, както знаем, изглеждат точно обратното.

Ето и откъс от първия фейлетон. В него Пепеляшка се буди на другия ден в двореца и вижда куп мръсни чинии, а принцът е някъде на мачле с приятели. Но най-неочаквани са предизвикателствата пред пепеляшка-майка :)

„Неизвестни истини около страданието “майчинство”:
 
1.Най-страшни са приятелките без деца! Тази дружба е обречена. Те просто никога няма да повярват, че понякога, докато излезете извън дома ви, са нужни седем опита. При всеки един детето или се напикава, или повръща, или писва, че си иска слончето, или решава, че трябва да яде точно сега... Така или иначе да бъдете точна за среща, ако детето е с вас, е кауза пердута!
 
2. Ходенето на ресторант, кръчма, кафе, или в тенекиеното барче отсреща може да се сравни само с 2-годишен престой в Гуантанамо. Налага се да пълзите след малкия под масите на съседите, за да изтръгнете чуждата пилешка кълка от ръцете му. Вие и всичките ви приятели държите бялата покривка от едната страна, докато малкият веселушко дърпа от другата. Върху масата весело подрънкват дузина чаши и пълни чинии. Атмосферата е като на “Титаник”. Събрали сте се всъщност на закуска, но вие настоявате да ви донесат пържени картофи. Това е единственото, което може да отвлече вниманието на малкия. След като са ви донесли картофите, с извинение ги връщате и поръчвате кроасан. Връщате и кроасана и отново молите за картофите. Накрая се оказва, че най-добре е да  донесат и кроасана към картофите, но “ако може с кетчуп”! Всичко това се произнася с все по-висок тон, а когато ударите белкантото, околните започват нервно да подмятат бележки.  Някъде половин час след пристигането ви (да не забравяме, че сте закъсняла с два часа), вече плувате в пот, едва подтискате истеричните си сълзи, но се опитвате да се преструвате, че участвате в разговора, докато малкия ви бърка с юмрук в устата, маже кетчуп по косата и крещи в ушите в транс “Мамо, мамо, мамо, мамо, мамо, мамо, мамо, мамо, мамо, мамо, мамо, мамо, мамо, мамо, мамо, мамо, мамо, мамо, мамо, мамо, мамо, мамо, мамо мамо, мамо, мамо, мамо, мамо, мамо, мамо, мамо, мамо”. Най-лошото са околните баби и мами, които непрекъснато дават съвети. Всичко завършва с ужасно непедагогичен шамар за Престолонаследника, а ако сте с по-слаби нерви и за хора от мами и баби.
 
3. Следващият кръг на ада са телефонните разговори. Децата МРАЗЯТ, когато майките им телефонират. Най-вече, когато е звъннал клиент, шеф, колега. Разговорът протича горе-долу така: “Разбира се, че ще успея със сроковете. Няма никакъв проблем, не ме притеснявате. ТИ МАЛКО БАНДИТЧЕ ТАКОВА! Извинете, синът ми е тук... Дали проектът върви добре? НЕ, НЕ, НЕ, НЕ, ЗА БОГА, НЕ! НЕ БЪРКАЙ В КОНТАКТА!!! Извинете, синът ми..., да, проектът върви чудесно, тази нощ смятам да го приключа, макар че, ПИСНА МИ ВЕЧЕ ОТ ТЕБ, ПО ДЯВОЛИТЕ!!! Не, не за вас, синът ми тука малко се е поразиграл. Да, няма проблем да звъните по всяко време, разбира се. Ще се видим утре, да, но исках само да ви предупредя, че... АКО АКАШ В ГАЩИТЕ В МОМЕНТА, НЯМА ДА МЕ ВИДИШ ПОВЕЧЕ, ОБЕЩАВАМ! О, извинете, пак синът ми, благодаря за обаждането, дочуване!”....
 
4. Това е ситуацията в момента, а тя е значително по-добра от онова, което те сполетява в първите месеци след раждането. Общо взето около 6 месеца се прекарват в неспане и рев. Реве или бебето, или вие, или всички заедно. Имах една съседка с толкова гръмогласно бебе, че след втория весец ревеше и целият блок. Днес то е оперен певец и си изкарва прехраната някъде по корабите. Бебешкият рев е природен феномен – той може и да прилича на виенето на котката на съседа отдолу или на поредния хит на Анелия, който се чува от съседа отгоре... Но, има една основна разлика. Не можеш да се абстрахираш. Една бормашинка се върти в мозъка ти и крещи: “Направи нещо, направи нещо, направи нещо”. Независимо дали е 4 сутринта или 4 следобяд. В тези първи месеци се развиват и нечовешки способности, като например да не акаш, защот отова е излишна загуба на време,  да пишкаш само веднъж дневно, и да вземаш душ за 8 секунди.  Някои майки пък просто не се къпят. Може да носят и памперси за големи, не знам. Храненето също е крачка назад в еволюцията: справяш се с пържола, филия, или каквото там има в чинията, може и да е вестник, на три хапки. Нямаш време за повече. Прекарваш времето основно в застинало положение, кърмейки. Или държейки шише. Като свърши процедурата, детето се е наакало, сменяш памперса, усмихваш му се блажено и о!, пак е време за хранене. Така поне половин година.
 
След половин-една година вече сте научила всички важни хватки за оцеляването на една начинаеща майка. Можете да кърмите навсякъде (а не само в мола) – в тоалетната на бензиностанцията, в метрото, в кухнята, докато готвите и зареждате пералнята, докато подготвяте важен проект, говорите по телефона и успоредно с това удряте една боя за освежаване на кухнята. Различавате осем вида акита и дори и без да сте ги видели, поставяте точна диагноза – твърде много моркови, твърде малко моркови, къде по дяволите са морковите, колики, вирус, татиотновотиедалпържола. В състояние сте да смените памперс и на премиера в операта, без никой да забележи и без самата вие да се разсейвате, но пък не ходите на опера... Всъщност, никъде не ходите, но пък вече спите. И тъкмо животът отново започва да изглежда възможен, ето, че Престолонадледникът започва да пълзи! А това вече не е продължението на приказката за Пепеляшка, а нова екранизация на „Седемте самураи”. В ролята и на седемте сте отново само вие – сам-сама, воин и пепеляшка в едно. Но това е друга история.“
 
Преди писането обикновено е четенето. Кои са твоите любими книги, твоите учители по писане – журналисти и писатели?

В журналистиката дължа всичко на колегите си от „24 часа”. Бистра, Дари, Лина, Тони и Виктор - те ме хванаха за ръчичка и ми показаха всичко. Стъпка по стъпка. Имах късмета Валери Найденов да ми е главен редактор. От него научих много. За стила в писането и неочакваните въпроси - от Росен Янков също. Венелина Гочева и Борислав Зюмбюлев ми дадоха и дават безброй огромни шансове. Без всички тези хора нямаше да ми се получи, а на Зюмбюлев спеицално съм страшно благодарна. Той си знае защо.


Интервю с холивудската звезда Мадс Микелсен

Как успяваш да балансираш между толкова работа и отглеждането на сина ти?
Виктор е на 8 и моторът зад повечето фйлетони на Лола. За хората, които не разбират хумора ми – обожавам го!

Как си почиваш, какво обичаш да правиш?
Обичам да се срещам с приятели и да чета. Или да карам колело със сина ми.


При теб винаги има нови неща и книгата, убедена съм, е само едно от тях. С какво предстои да изненадаш приятелите и феновете си?

Има една идея, върху която почвам да работя сега. Става дума за моноспектакъл, съвместен проект е.

Една Лола на театрална сцена.

От мен малко идеи и текст, водещият обаче е Александър Урумов. Той може от буквите върху листа да направи цял един свят. Да видим. Дано се получи.
 
Успех!

Станислава Петкова
Снимки: личен архив
Сподели
Коментирай
Покажи коментарите