Не е добра идея да сме приятели с децата си

2016-07-18 19:59:39, публикувано от Камелия Петкова в / Емоции / МИСли / Деца и родители / Наука

Психологът Русана Гаджанова обяснява защо

Чували сте да казват: „Аз съм най-добрият приятел на детето си.“ Но дали това е достатъчно и е гаранция, че са наистина добри родители? Какво е доверието и къде е границата на личното пространство? Какви са ролите в семейството?

Когато двама станат майка и баща, цялата досегашна система от роли, правила и взаимодействие в семейството трябва да се трансформира, за да приеме новото попълнение.

Така партньорите поемат нови роли, които играят с любов, грижа и отговорност (не само по закон) за развитието и добруването на своето дете до неговото пълнолетие, когато то ще поеме живота в своите ръце.

Основна задача на възпитателния процес в семейната среда е развиване на умения за самостоятелност и асертивно поведение (assertive, англ. – отстояващ се), за да може малкият човек да се справя с различни предизвикателства.

Изграждането на доверие между родител и дете е добрата основа, на която да стъпи всяко взаимоотношение. Но това не означава да сме „приятели“ на децата си. Защото децата изграждат емоционални връзки с всички възрастни около тях по силата на ролите в средата им.

Родителят осигурява и задоволява потребностите на детето: базови (подслон, храна, топлина и т.н) и емоционални (сигурност, разбиране, подкрепа и пр.); предоставя среда и условия за развитието му.

Детето има приятелска среда, в която да споделя свои идеи, мнение и интереси; да експериментира и влиза в различни от семейно обусловените роли.

Въпреки че с децата си може да правим много неща заедно, добре е да си даваме сметка за границите между детската и родителската подсистеми в семейството. По своя замисъл, двете системи са в йерархична зависимост, а не равноправни.

Ако споделяте с децата свои колебания при вземане на решение или любовни преживявания; въвличате ги в роля на възрастен по отношение на вашите потребности – изслушване, подкрепа и пр., както правят приятелите всъщност, то неволно ги лишавате от възможността да се почувстват сигурни и защитени в детската си роля.

Възрастният прехвърля по „приятелски“ отговорност върху детето си, ако се съгласява на почти всичко, което детето иска (Добре, ти си знаеш!; Добре,... и умната!”).

Той може да стане „много як“ в очите на другите деца и за кратко – за своето дете, но това на практика няма да го направи по-успешен родител. Детето доверява на приятелите си трудни ситуации, впечатления, колебания и съмнения, включително по отношение на своето семейство. Но то има малък собствен опит, затова обменя с други себеподобни идеи за решения.


Снимка: missis.bg

В същото време, то има нужда от човек, различен от приятелите, на когото да споделя своите затруднения или притеснения. Детето ще ги сподели с родителя не, за да търсят заедно решение и да обменят идеи, както в класа или на площадката, а за да бъде изслушано, прието и разбрано.

То има нужда да усети, че независимо от трудностите, този човек вярва в него и ще бъде негова опора. Ако „родителят – приятел“ споделя за своите лични колебания и съмнения, той неволно изпраща послание за несигурност към детето. Какво се случва с натрупания житейски опит на възрастния? Къде са неговите приятели, които да го посъветват какво да направи? Как един малък човек да поеме отговорност и да каже кое е правилното решение за големия?

Така се компрометира на базисно ниво потребността от сигурност и спокойствие у детето, като може дори да се стигне до размяна на ролите- детето да започне да се грижи за своя родител – да го напътства, да се съобразява с настроенията му, да го обгрижва, защото го приема за слаб. Детето може да поеме отговорност, несъответна за възрастта му.

За да сме успешни родители и да растат децата ни уверени в себе си, те трябва да усещат нашата подкрепа и стабилност. Да си в ролята на родител, да изпращаш ясно послания на децата, да спазваш правила и граници – това са все знаци, че сме силни и на нас може да се разчита, защото сме последователни и предвидими. А това поражда чувство на сигурност: можем да поемем отговорност и в същото време – зачитаме мнението и потребностите на развиваща се личност на детето си. Това не са приятелски отношения, въпреки че са свързани основно с доверието. Те са много повече и така и трябва да бъде.

Русана Гаджанова е клиничен психолог и сертифициран треньор по позитивно родителство, занимава се и с експресивна арт терапия и работи с деца, родители, семейства и личности, преминаващи през различни житейски трудности.

Тя извършва индивидуални консултации и провежда групови тренинги на професионални екипи. Можете да сe свържете с нея на тел. 0886/320 659 и на e-mail:russana_g@abv.bg

Психологът отговаря

Какво вълнува младите възрастни

Какво виждаме насън

 

 

Сподели
Коментирай
Покажи коментарите