„Понякога ще идвам във съня ти“ или история на изгарящото минало

2015-08-27 18:51:13, публикувано от Станислава Петкова в / Емоции / ОТличен опит

Мартина Николова в рубриката „ОтЛИЧЕН опит“

Дъждът тихо чукаше по прозорците. Денят беше мрачен, сив, но някак толкова красив. Тя се събуди, усещайки онзи аромат на кожа, примесен с този така сковаващ я мъжки парфюм. Толкова реален и толкова далечен. Протегна ръка към другия край на спалнята, но нямаше никой. Леката завивка беше почти на земята и усещаше полъха на свежия, леко хладен вятър от отворената врата на балкона. Дъждът продължаваше леко да ромоли по прозорците и да създава приказната атмосфера между съня и реалността.

Отвори очи и погледна спалнята. Беше сама. Погледът ѝ се премести върху огромния огледален гардероб и сякаш за части от секундата пак се появиха онези силуети, така обичащи се, на фона на леката лунна светлина, прокрадваща се от прозореца. Силуети, които изгаряха един за друг в безплътна нежност, толкова силно и толкова завинаги. Изтръпна… Ледени пръсти сякаш се прокраднаха по цялото ѝ тяло. Беше сама. Затвори очи и почувства Неговия допир, толкова силен и толкова истински. Отново беше до нея, Той, истински, такъв, какъвто беше преди…

Трябваше да става, сигурно вече беше обяд. На пода до леглото видя чашата с няколко останали глътки уиски. Да, определено те все още бушуваха в главата ѝ. Отиде в кухнята, направи си чаша горещо кафе и започна да наблюдава падащите капки през прозореца. Докато не видя Него, силуетът му над рамото ѝ. Сините му очи сякаш я пронизваха… усети топлите му ръце на раменете си. Обърна се. Беше сама, а дъждът тихо пееше своята песен по прозорците. Споменът от Неговото докосване я прониза до болка, но беше сама.

Той беше опрял ръцете си на стената, а горещият душ, изливащ се върху гърба му, сякаш разкъсваше кожата му. Главата му тежеше от спомена за нещо толкова реално и някак толкова вълшебно. Усещаше устните ѝ по врата си, още чувстваше вкуса ѝ. Не искаше да отвори очи от страх, че тя няма да е вече там. Искаше всичко да беше само сън, защото знаеше, че никога повече няма да я докосне, няма да я има така, както я имаше преди. А беше толкова близо, толкова истинска, усещаше дъха ѝ, аромата на косата ѝ, толкова нежни и вкусни. Обърна се, но беше сам. Тя не беше тук, никога повече нямаше и да бъде, заради думите, които изрекоха и двамата на сбогуване, в последния си разговор, в който не успяха да си кажат всъщност „Сбогом“. Думи, толкова малко, но толкова силни. Думи, които и двамата не искаха да изрекат, но го направиха.

Денят беше мрачен. Дъждът тихо почукваше по прозорците. Истина ли бе всичко или само спомен, разказан от изгарящото минало…
 
Очакваме писмата ви за рубриката "ОтЛИЧЕН опит" на magazine@missis.bg 

Снимка: Shutterstock
 
* В заглавието е използван стих от “Прощално“ на Никола Вапцаров

Сподели
Коментирай
Покажи коментарите