Мама и бебе: Психоанализа на новородени?

2016-05-13 08:24:00, публикувано от Камелия Петкова в / Емоции / Музи / Деца и родители / Книги

За революционната идея на Мириам Сежер в книгата „Ако бебетата можеха да говорят“

Факт! Мириам Сежер прилага психоанализа на пеленачета от вече двайсет години в родилното отделение на болницата „Антоан Беклер“ в Кламар, Франция, като „слуша“ бебетата и майките им.
Не е вярно, че бебето „нищо не разбира“. То е словесно същество от самото си зачеване, то „живее в езика”, складира в несъзнаваното си всичко, което му се разкаже веднага след раждането и което по-късно ще осмисли.
Ако дадено бебе, проявяващо болестни симптоми, е било родено в анонимност, ако е било изоставено и осиновено, ако е родено чрез оплождане ин витро, ако майката е преживяла тежки моменти, големият начин да му се помогне, както и да се избегнат по-късните неврози и всякакви отклонения от нормата, е да му се говори, да му се обясни откъде произхожда, какво се е случило с него и защо. То и без това „знае” всичко това и очаква от нас да го облечем в думи. Очаква от нас уважението, което му дължим като на равноправно човешко същество.
„Ако бебетата можеха да говорят” е книга за огромното терапевтично и превантивно значение на психоанализата в най-ранна възраст. Мириам Сежер (1952) е детски психиатър и психоаналитик, ученичка и последователка на Франсоаз Долто, съоснователка и президент на организацията „Каузата на бебетата“, кавалер на Ордена на Почетния легион. Автор на „Деветте месеца“, „Днешните деца“, „Ако бебетата можеха да говорят“ и др.
 
Откъс

В животинския свят не винаги е просто да се роди малко, защото заобикалящата среда, както и миналото на майката могат да внесат смут в посрещането на бебето, дори да провалят раждането. При хората е още по-зле! Историята, езикът предизвикват огромно объркване. Ако …  искаме да зачетем новороденото, трябва да изпреварим разделянето чрез словото и като за начало, най-същественото разделяне – при раждането.
През всичките години, прекарани в родилните домове, моят единствен въпрос е бил и продължава да бъде: как да направим така, че раждането да не е травма, как това разделяне, което, както вече видяхме, не е първото, да не е нараняващо скъсване и за детето, и за майката? И ако въпросът за приемането на другостта възниква още по време на бременността, то в момента на раждането той става съвсем конкретен: какви условия предлагаме, с какви жестове посрещаме, с какви жестове разделяме?

Разделянето не е непознато на бебето и травмата идва не толкова от раждането, колкото от реалните и символични условия, в които протича то. Още навремето Фройд влиза в спор с колегите си по този въпрос. Днес някои изследователи отново поставят под съмнение страданието на раждащото се бебе. Според тях то преминава през това събитие в едно особено състояние на сън, може би някаква форма на физиологична упойка, при това до последните минути на излизането. В замяна на това, разделянето би било по-трудно за бебето, когато майката ражда с перидурална упойка.

Изкуственото стимулиране на контракциите, което увеличава силата и честотата им, всъщност би могло да събуди бебето и по този начин преждевременно да прекъсне действието на физиологичната упойка. Не става дума да отхвърлим категорично една техника, която облекчава болките на жените, а да се замислим за системното й използване. Защото, след като сме готови да признаем личността и пълната и цялостна другост на бебето, което се ражда, би трябвало да си направим съответните изводи за прилаганите практики. След като знаем, че в утробата плодът чува и запомня, нима можем да не зачитаме тези му способности при раждането?

А колкото до прословутото изплакване, което се приема от време оно за израз на жизнеността на бебето, днес знаем, че щадящите условия на раждане често позволяват то да бъде избегнато, без това по никакъв начин да застрашава живота на детето. Плодът запомня известен брой възприятия, които идват от тялото на майка му, като топлината, миризмата, говора...

Когато бебето напусне света на утробата, поддържането на тези дородови възприятия му вдъхва сигурност. То не познава нищо друго. Подобно на всеки бозайник, когато поставят детето върху корема на майката, то плаче по-малко, само се насочва към гърдата, усеща миризмата на майка си, чува гласа й, изучава лицето й, сякаш би трябвало да го познава, за да не се загуби. Зрителното му поле отговаря точно на разстоянието от гърдата до лицето – трийсет сантиметра.
То има предпочитание към определени вертикални линии, гледа корените на косите, веждите, изучава лицето на своята майка. Много бързо ще започне да я усеща чрез миризмата й, чрез вкуса на млякото... Етологията потвърждава, че ако на два месеца бебето разпознава безпогрешно лицето на своята майка, то е открило много по-рано блясъка на очите й, миризмата й... Дерматолозите впрочем са уточнили, че най-миришещото място на тялото се намира над ключицата. Когато едно бебе бъде поставено на височината на тази точка, то незабавно се успокоява.

Бебето малко по малко подрежда тези различни сегменти, които е започнало да възприема още по време на бременността, докато накрая получи цялостния образ на майка си. Разбира се, това взаимно сетивно и базисно разпознаване включва и бащата. Обръщайки се към бебето си, бащата, ако е присъствал активно по време на бременността, може да го посрещне и да го поеме в прегръдките си, нежно да прекъсне вътрепсихическата връзка, която е свързвала майката и бебето, и да позволи на всички да предоговорят своето общуване във външния свят; неговата роля е много повече в това, отколкото в прерязването на пъпната връв.

Неговите думи дават на жената възможността да чуе бебето си извън себе си, до себе си. Когато присъствам на раждане, окуражавам бащата да вземе бебето си и да му говори. Резултатът е незабавен: бебето замълчава, обръща се към този, когото познава от предродовия си период, и само дето не му казва „татко“! Във всеки случай мъжът става баща точно в този момент.
Наблюдавала съм периода на обгрижване на новороденото, който следва раждането и трае приблизително четиресет минути. Трябва да си дадем сметка какво караме да понесат новородените, когато ги посрещаме така. Бебето се появява на света и в момента, когато губи всичките си ориентири, ние го взимаме и поставяме под ярка светлина; отнасяме го в друго помещение, претегляме го голо, което е огромен стрес, защото то се оказва без обвивка; измерваме го, като го изпъваме, докато то все още не се е разгънало и ще го прави постепенно, понякога в продължение на доста седмици; определяме големината му; пъхаме в устата му тръба, за да изсмучем слузта; мием го, насапунисвайки го, за да махнем налепите, и така размиваме обонятелните следи на кърменето; слагаме му капки, от които му щипе на очите; обличаме го, нещо, което то не обича; често го и парфюмираме, което убива обонянието и апетита му; слагаме му шапка и го тикваме в кувьоз, като изрично забраняваме на майката да отваря кувьоза и да гали бебето, за да не го простуди...

Какво означава това в света на едно новородено? Да чува непознати и често много силни гласове – те му пречат да долавя тези на своите родители, които вече познава, да му е студено, да го бършат, да е заслепено, чужди ръце да боравят с него с повече или по-малко нежност... Преминавайки от водна във въздушна среда, сетивните възприятия на плода ще бъдат променени. Ето защо трябва да се съобразяваме най-вече с докосването и с регулирането на топлината. Току-що излязлото от околоплодните води бебе не възприема границите на своето тяло, а това чувство е крайно тревожно. Ако го поставят на корема на майка му, нейната миризма ще го обгърне така, както и милувките на гласа й. Освен това то е много чувствително към студа, защото идва от водна среда с температура 37 градуса.
Коремът и гърдите на майка му са достатъчни да го стоплят, плюс едно одеалце и шапка, за да не изстине – бебетата изстиват от главата. Нищо не налага да се бърза с първите грижи. Детето ще ги понесе доста по-добре, след като си е възвърнало успокояващите го ориентири. А те са първите камъни, с които се изгражда скъпоценната конструкция на неговата психика, онова, което психоаналитиците наричат изначален нарцисизъм и което е форма на вяра в себе си.

При близнаците разделянето при раждането понякога се удвоява от последващото разделяне със сестрата или брата, често заради хоспитализация. А моментът, когато бебетата отново се съберат, когато това е възможно, възстановява някои от предродовите им ориентири. Когато физическото събиране няма да е скоро, словото може да поддържа връзката. На близнаците им предстои двойно отбиване и то ще протече много по-лесно, ако са делили едно и също физическо и психическо пространство, за да завладеят света, чувствайки се уверени в себе си. Съществува риск прекалено ранното и рязко индивидуализиране да превърне автономизирането в скъсване, в разкъсване и дори изтръгване.

Още навремето Франсоаз Долто наблягаше върху значението за новороденото на чувството, че е „същото същество“, което му носи поддържането на предродовите ориентири. А ние предлагаме на децата си точно обратното: първи допир с нашия свят под знака на насилието. Пренебрегването на сетивността в полза на техниката води до абсурд. В името на абсолютната медицинска сигурност, която всъщност е невъзможна, ние сме стигнали дотам, децата ни често да се раждат с чувство за най-дълбока несигурност.

 
 
Представянето на книгата ще се състои на 20 май от 18:00 ч. в аудитория 65 на СУ „Св. Климент Охридски” (Ректорат) в рамките на традиционния форум Дни на Франсоаз Долто в България. 

Източник: "Колибри"
 

Сподели
Коментирай
Покажи коментарите