Тайната градина

2018-02-24 17:06:32, публикувано от Камелия Петкова в / Емоции / ОТличен опит

Цветно-тъжно, от Пепи Гърбучева


Като бях дете, всяка година напролет градината на баба ми грейваше в неповторимите си опияняващи цветове. Грижливата ѝ ръка беше посадила в лехите лалета, нарциси, кокичета, зюмбюли и храсти с бели и червени рози. И още щом подухнеше пролетния ветрец, аз нетърпеливо поглеждах надолу към двора, и като зървах първите кокичета, се втурвах да ги помириша.


О, не, не, не ги късах, защото ми беше жал. Те надигаха главички, бели и изящни - а аз само ги гледах и благоговеех пред тях. А по-късно поникваха лалетата и зюмбюлите - жълти, червени, бели лалета се редуваха със сини зюмбюли, и тук-таме се показваше и по някой наперен нарцис.
Тогава вземах столчето си и сядах досами лехите и съзерцавах дълго пъстрия изтъкан от цветя килим. Даже забравях за куклите. Цветята ме отнасяха в някакъв нов, различен свят, който обожавах. Седях с часове в градината и за нищо друго не се сещах. Спомням си още как към края на април цъфваха и розите в разкошни, кичести цветове. Понякога не можех да им устоя и откъсвах стръкче от тях, за да го поставя горе в стаята си.


Точно до розите се извисяваше и едно люляково дръвче. То бе моята гордост, защото го бях засадила аз. Никога няма да забравя мига, в който забучих в рохкавата пръст тънката пръчица люляк, с няколко клюмнали листенца и под напътствията на баба ми се грижех всеки ден за него и развълнувано го наблюдавах как расте. А от другата страна на пътеката, в две тенекии растяха бял и розов олеандър, но на тях им се възхищавах отдалеч. Винаги изпитвах някакъв неясен страх да ги докосна или вдъхна, защото баба често ме предупреждаваше: "Внимавай! Зокумът е отровен!!!'' и аз се дърпах настрани.

Но пък обичах да галя крехките ластари на лозата, която се виеше в нежна плетеница отгоре над олеандрите. Всяко лято тази асма даваше богата реколта грозде с плътен вкус и едри зърна. Но от време на време си чопвах по някой грозд и си го хрупках тайничко. Градината бе моето царство! Там играех, там лудувах, там израстнах. Там съзерцавах отблизо живота и вечер като си легнех сънувах всички цветя. Точно като в приказката на Ханс Кристиан Андерсен ''Цветята на малката Ида''.

Сега, след толкова години, все още ги сънувам, макар че градината отдавна я няма. Няма я и баба ми. Всичко, което бе създала, си отиде с нея. Остана само люляковото дръвче. И един празен, запустял двор.

Снимки: missis.bg, pixabay.com
Сподели
Коментирай
Покажи коментарите