В багажа за плажа: Луизиана спасява библиотеката

2017-08-04 15:31:59, публикувано от Камелия Петкова в / Музи / Книги

Откъс от първия роман на американската писателка, журналистка и фитнес инструктор Емили Б. Когбърн

Човешки страхове, ново приятелство, дълбоко пазени тайни, внезапно появила се любов и много чаши вкусен чай и ароматно вино изпълва страниците на трогателната история „Луизиана спасява библиотеката” (ИК „Сиела”).

Сюжетът
Луизиана Ричардсън току-що се е завърнала към южняшките си корени, но сега, освен че няма време и възможност да поддържа маникюра и косата си или да се облича по последна мода, тя е и самотна майка на две малки деца.
Скоро след като започва работа в местната библиотека Луиз е изправена пред тежката задача не просто да привлече читатели в иначе замиращото място, но и да го опази от бъдещата кметица г-жа Гъндерсън, която има лични причини да затвори библиотеката в малкото градче. Луиз ще трябва да направи редица промени – от създаване на посещаван литературен клуб през готварски кръжок до организиране на курс по зумба танци. Преди да се усети, тя ще се окаже в сърцето на промяната в цялата местна общност, разкривайки грижливо пазени от години тайни. Междувременно любовта ще се опита отново да намери библиотекарката Луиз, но дали ще успее?

Авторката
Емили Б. Когбърн е колоритна личност, която съчетава умело работата като журналист на свободна практика и тази на фитнес инструктор. Тя е дипломиран бакалавър по философия в Университета на Минесота, както и магистър по библиотечни науки в Лузианския щатски университет и по философия в Щатския университет в Охайо. Автор е на две книги, първата от които е „Луизиана спасява библиотеката”. Емили Б. Когбърн е примерна съпруга, горда майка на две деца и притежател на две кучета и една котка.
Книгата е в превод от английски език на Емануил Томов. Художник на корицата е Дамян Дамянов.

Откъс

Когато стигна до новата си къща, намери Сал отпред, подрязваше храстите пред входа. Г-жа Труди и Бета пък бяха на колене и засаждаха цветя.
Луиз паркира зад олдсмобила на г-жа Труди и се загледа с почуда. Местенето в Сейнт Джуд беше самотна история.
Никой не ѝ беше помогнал да разопакова, да окоси ли­вадата, да поправи дупките в дървената ограда. Преди да срещне Силвия, Луиз се луташе. Но Алигейтър Баю вече я приветстваше.
Вътре, в кухнята, Хоуп и Бриана приготвяха обяд. Всич­ки тези хора се трудеха заради нея, сякаш наистина я искаха до себе си. Вече се чувстваше част от градчето.
– Не мога да повярвам, че сте тук заради мен – каза тя.
– Никой не се мести да живее тук без хубаво посрещане – каза Хоуп. – Посетителите от библиотеката оставят неща цяла сутрин. Ела да видиш.
Плотът до хладилника бе отрупан с печива: хляб, би­сквити, пралини, орехови сладкиши, кексове. Всеки подарък беше с бележка.
– Все едно се женя в огромно семейство – каза Луиз, до­като четеше картичката, прикрепена към найлонов плик с шо­коладови курабийки. Хората в града очевидно ценяха това, което тя и Силвия се опитваха да направят. Беше важно за тях.
Без библиотеката къде щеше да ходи Мари за безплатен обяд и компания? Къде сестрите Би щяха да си пишат с при­ятелите си онлайн и да намират други хлапета, които обичат К. С. Луис? Как щеше шофьорът на камион да си намира аудиокнигите, които го държаха буден, докато пътуваше из страната? Къде щеше да ходи г-жа Труди за кафе и списания­та си? Луиз остави курабийките и се обърна към Хоуп.
– Трябва да победим г-жа Гъндерсън. – Очите на Хоуп се поокръглиха малко повече от обичайното.
– Така си е. Ела да поседнеш сега, ще ти сипя нещо за ядене, преди да почнеш да разопаковаш – каза тя.
Някой беше разположил пластмасова маса и столове в кухнята. Луиз седна и загледа Бриана, която овалваше филе­та от сом в яйце, а после в царевична галета, а после ги на­реждаше в мазнината в чугунения тиган. Движеше се пърга­во въпреки килограмите си. До нея Хоуп сипваше готовата храна – пържена риба, бял хляб и колсло, по чиниите. Луиз не искаше да бездейства, докато другите работеха, но знае­ше, че няма смисъл да спори с Хоуп.
Хоуп остави чиниите на масата и подреди край тях плас­масови прибори и салфетките. Когато всичко беше готово, отвори входната врата и подвикна:
– Идвайте да ядете!
Сал, Бета и г-жа Труди влязоха, свалиха мръсните си обувки и измиха ръце, преди да се подредят около масата. Хоуп им наля студен чай в картонени чашки и започнаха. Луиз заби виличката си в хрупкавата коричка на рибата – от­долу месото беше сочно и меко, още по-вкусно в комбинация с тръпчивото колсло.
Хоуп спря хамалите, когато внесоха първите кашони.
– Вземете да намерите масата на Луиз в оня ваш камион, и столовете, и ги сложете тук, преди да изстине храната. А пък и чай сигурно ще искате след цялото мъкнене.
Двамата млади чернокожи мъже побързаха да внесат ма­сата и столовете, а Бриана им напълни чиниите.
Луиз огледа групичката: Сал, къдрокос и рошав, с нахлу­пената над очите шапка, длъгнестите хамали, които си сва­ляха кожените ръкавици, Бета с опънатия по нея градински гащеризон и чевръстата Бриана, която тъкмо носеше допъ­лнителните порции. Хоуп пък вече си пълнеше устата с риба и колсло все едно животът й зависи от това. Луиз се чувства­ше почти като у дома си. Никога нямаше да е южнячка, но можеше да е ексцентричната библиотекарка янки. Нямаше да е толкова зле.
– Радвам се, че си тук – каза Сал. – Всички се радваме.
– Може да си от Замръзналия Север, но си наш човек. Няма да те върнем – додаде Хоуп.
– Давайте ми да ям храна като тази и няма да можете да ме върнете, даже да искате – каза Луиз. – Какво ще има за десерт?
– Кекс със заливка. – Бета отнесе празната си чиния в кухнята. – Донесох си домашното ягодово сладко за залив­ката.
Когато изядоха два кекса и цял буркан със сладко, всич­ки се върнаха на работа. С толкова много помощници почти всичко беше готово, докато стане време Луиз да вземе деца­та от новото училище. Щеше й се да има как да се отблагода­ри на всички. Прегърна жените и се ръкува с мъжете, а после всички се отправиха по колите си.
Сал си тръгна последен.
– Чакай да ти изнеса боклука.
– Благодаря за всичко. Не мога да повярвам, че ми свършихте цялата тази работа.
– Подбудите ми не са съвсем чисти.
Сал стегна връвта на чувала за смет и го изнесе навън.
– Какво имаш предвид?
– Още искам втора среща с теб.
– И аз – отвърна Луиз.
Сподели
Етикети: Музи / Книги /
Коментирай
Покажи коментарите